Последна промяна в 08:48 на 02 мар 2014, 1780 прочитания, 3 коментара
‘);
Проектантът на идеята за тунел в центъра на София: Спрете с истерията — 28 фев
Проваленият конкурс за централните зони на София — 28 фев
Никой не знае как ще изглежда центърът на София — 27 фев
Ако архитектурата е застинала музика, центърът на София ще бъде застинала чалга… — 01 фев
70 години от деня, в който София спря да бъде град — 10 яну
В продължение на темата за неясното бъдеще на центъра на София след конкурса за новия облик и дискусията около избраните проекти и доработката им препубликуваме и текста на арх. Янко Апостолов от портала «Култура» :
Градската среда е подобна на текст, който ние [обществото] редактираме във времето. Оставяме стойностните неща, променяме други, добавяме нови параграфи – накратко адаптираме текста така, че да отговаря на нашите потребности и на нашата ценностна система. В зависимост от значението, което отдаваме, правим тези промени с бързина и лекота, като заличаваме оригиналния текст или пък обмисляме всяка стъпка, така че да има приемственост между първичната тъкан и добавеното. Ако сме критични към процеса и към крайния продукт, искаме във всеки един момент написаното да има завършен вид, да е достоверен носител на общата ни памет, да адресира това, което ни вълнува, и в крайна сметка да изпитваме удоволствие от многократното му прочитане.
Градската тъкaн в центъра на София е един такъв многослоен текст,
Тук всяка промяна в пространствения синтаксис, била тя функционална или семантична, трябва да адресира значението, което средата е придобила в съзнанието на хората. Дори когато идентичността на конкретни пространства е проблемна или противоречива, тяхното преосмисляне не трябва да обезценява стойността на историческия контекст като цяло.
Несъмнено адаптиране на старата тъкaн към съвременните нужди на града е необходимо, но какво е уместно да се прави? Една от тезите на проведения в края на 2013 г. конкурс за обновяване на центъра на София е, че в този момент функционална промяна е крайно наложителна и всъщност неизбежна. Предлагат се тунели, допълнителни ленти, кръгови движения и други транспортни подобрения. Част от изтъкнатите причини (освен нуждата от подмяна на амортизираните настилки) са бързорастящият град и ескалиращият натиск върху натоварената транспортна система. Така е, но този натиск бързо води до особено остър конфликт в историческото ядро на столицата, където приоритет би трябвало да имат създаването и поддържането на обществени пространства, култивиращи гражданската ни идeнтичност. Достатъчно е да помислим за места като Бранденбургската врата, площада «Трафалгар» и Плас де ла Конкорд и за значението, което те имат за съответните градове и нации, за да разберем сложността на проблема, пред който сме изправени.
Какво значение добавяме или отнемаме в историческото ядро на столицата?
Трудна материя, но това всъщност е въпросът, на който трябва да се отговори, когато се преосмислят знаковите за софиянци и нацията места, като пл. «Александър Невски», пл. «Народно събрание», бул. «Цар Освободител», пл. «Александър I Батенберг» и Градската градина пред Народния театър «Иван Вазов».
Царският дворец.
Снимката е от «Изгубената България».
В публикуваните на уеб страницата на Направление «Архитектура и градоустройство» към Столичната община проекти на 13-те участващи екипа се виждат положени значителни по обем усилия. Това само по себе си е похвално, има и добри идеи, които могат да бъдат развити в успешни проекти, но има такива, които, ако се реализират, ще нанесат необратими поражения в центъра на града. Аз лично нямаше да се наема да пиша по темата, ако един от спечелилите проекти не предвиждаше наистина брутална намеса на площад «Александър Батенберг» – пространството пред Националната художествена галерия (бившия Княжески дворец) и мястото, където на времето стоеше мавзолеят на Георги Димитров. Безспорно място с конфликтна история, но място, което се намира в една от най-представителните части на столицата и което трябва внимателно да бъде осмислено през призмата на съвременната ни чувствителност. Отговорът на спечелилия проект е изграждането на паркинг на две нива чрез повдигане на площада и потапяне на бул. «Цар Освободител» в тунел пред Княжеския дворец.
Опитах се да проследя мисловния процес зад едно такова предложение, но възникват повече въпроси отколкото отговори. Вярно е, че в един момент Градската градина е била част от парка на двореца, но оттогава е минало много време, не сме монархия, а и градът се е развил в друга посока. Построени са нови и по-високи сгради, като Националната банка и сградата на бившия Партиен дом (сега използвана от Народното събрание). В момента пониженото ниво на площада помага на Княжеския дворец да има по-достойно присъствие в общия архитектурен ансамбъл на Градската градина, но повдигането на площада пред сградата ще я редуцира до една скромна двуетажна постройка. Ако пък, от друга страна, идеята е била да се направи по-голямо обществено пространство, за да се подчертае присъствието на Националната художествена галерия, това можеше да се постигне и с по-скромни средства, без да се изчерпва капацитетът на пространството напълно и завинаги.
Също така, какво става с гледката по един от малкото наистина представителни булеварди в столицата – бул. «Цар Освободител»? Визуалната връзка, която в момента съществува между площадите пред Президентството и пл. «Народно събрание» (и по на изток – Университета), е препречена от хълм и тунел. Това е една от осите в града, по която е преминала толкова много история: парадни и траурни шествия, митинги от старата, новата и най-нова история. Оттук влизат по пътя от летището до Президентството и Министерския съвет всички международни делегати и високопоставени политици – и когато стигнат до потенциално най-представителния участък, ще влизат в тунел.
С тези въпроси не поставям под съмнение дори и за момент необходимостта от преосмисляне на изоставения площад, заеман някога от мавзолея, но тук става въпрос за смяна на символизма и значението на мястото, а това не може да стане с паркинг, дори и да се сложи фонтан отгоре (както се предлага). Безпредметно е да се прави естетически анализ на предложението, защото въпросът е предимно философски. За съжаление, ако проектът за паркинга на площад «Александър Батенберг» се реализира, търсенето на правилната идентичност на това толкова проблемно място завинаги ще бъде блокирано в общественото съзнание от една изкуствено наложена амнезия.
Дворецът и мавзолеят на Георги Димитров.
Снимката е от «Изгубената България».
Ако игнорираме останалата част на проведения конкурс, за този площад дори си заслужава организирането на отделен международен конкурс. Международен конкурс в истинския смисъл на думата с международно жури и широко международно участие. Конкурс, който правилно да постави въпросите за съвременната ни идентичност (не само от нашата гледна точка, но как ни виждат и отвън), за значението, с което насищаме градската среда, и в крайна сметка за културата, която създаваме. Но основният въпрос на подобно начинание трябва да бъде:
Какъв вид градски площад най-директноизразявастремежите
на едно съвременно демократично общество?
А в столицата няма друго място, което по-отчаяно да се нуждае от такъв отговор.
София носи в себе си генетичния материал на европейските архитектурни и градоустройствени традиции и в момента повече от всякога е важно градът да възстанови някогашния си отворен мироглед. Противоречиво е София да кандидатства за Европейска столица на културата през 2019 г., ако поддържа климат на протекционизъм и изолация. Къде щеше да бъде културата на града, ако нашите предшественици не бяха създали възможности за младия арх. Фридрих Грюнагер, проектирал ред знакови сгради и пространства в централна София, или пък за архитектите Херман Хелмер и Фердинанд Фелнер, проектирали Народния театър?
Междувременно Пловдив (който също кандидатства за Европейска столица на културата през 2019 г.) подготвя програма за международен конкурс за обновяване на централната зона на града. Ако конкурсът се проведе успешно,точката на Пловдив върху европейската карта още блесне заслужено по-ярко.
Относно въпроса за необходимостта от усвояване на европейските фондове противоречия няма. Средствата, които се полагат на страната, трябва да се усвояват, но трябва да се мисли в перспектива. София е град с почти две хилядна история и може да си позволи да гледа поне 20 години напред. Сега е моментът да се подготвят конкурси с подробни програми и добри срокове, за да се подберат качествени проекти за следващите периоди на европейското финансиране. А такова финансиране има и ще има, но успехът или неуспехът на първите значими обществени проекти несъмнено ще повлияят на вярата, която трябва да изграждаме в европейски ни партньори.
Арх. Янко Апостолов е директор на «Янко Апостолов Архитекти», дизайн студио с офиси в София, Ню Йорк и Шанхай. Като архитект и урбанист има над петнадесет години опит в проектирането на широк спектър от сгради и градоустройствени проекти в Европа, Азия и САЩ. В момента работи върху сградата на Националния музеен комплекс в София – проект, който той спечели в конкурс през 2010 г., участвайки съвместно с музейната консултантска фирма Museoplan. Преди основаването на самостоятелен архитектурен офис Янко Апостолов е бил старши проектант в международната архитектурна фирма Kohn Pedersen Fox, първо в лондонския, а след това в нюйоркския им офис. Янко Апостолов е завършил Архитектурната асоциация в Лондон като носител на пълна стипендия и е член на Кралския институт на Британските архитекти (RIBA).
